Проектозаконът е писан с мисълта да се закрие ВАК.
Тази мисъл дотолкова е вдъхновявала авторите му, че погълнати от нея, те не са обмислили ред неясноти и практически трудности, които могат да подкопаят прилагането му. Неяснотите в проектозакона, разгледани подробно в представените по-долу препоръки по конкретни текстове, включват:
• неясна дефиниция на обекта на контрол от страна на контролната комисия и нейните правомощия (чл. 6., ал. 1, чл. 35, ал. 1, чл. 36);
• неясна дефиниция на научни трудове и изследвания, допълнително усилена от липсата на дефиниция на термина “рецензирано издание” (чл. 28, ал. 2, чл. 29, ал. 2);
• липса на ясен критерий кога членовете на научното жури са специалисти от съответната научна област, както и на механизъм за адекватна защита на интердисциплинарни трудове (чл. 12, ал. 1);
• неясна процедура на оценяване на кандидатите, допускаща интерпретация, според която поставянето от само от един член на журито на оценка, по-ниска от много добър, означава неуспешна защита (чл. 14, чл. 23, ал. 1);
• неясно описание на процедурата на защита на докторска дисертация, предвиждащо заключително заседание, без да уточни в какво се състоят предварителните заседания (чл. 13);
• неясно отношение между рецензиите на представените научни трудове и решението на научното жури (чл. 29, ал. 3);
• конкурсите за асистенти са обвързани с компоненти от рода на представяне на публичен форум и интервю, по отношение на които не е предвидено изработването на надеждни критерии за оценка (чл. 19, ал. 1);
• неясно предварително изискване кандидатите за докторантура да представят идеен проект и работен план, предполагащо, че кандидатът знае върху какво ще работи още преди кандидатстването, което на свой ред би било мислимо единствено в случай, че той е обект на предварителни грижи от страна на професор или доцент от съответното научно звено (чл. 9, ал. 2.).
Трудности пред прилагането на проектозакона ще възникнат поради нереалистичността на предвидения едномесечен срок, в който научните институции трябва да приведат правилниците си в съответствие със закона – а това по смисъла на проекта изисква да разработят нови процедури за провеждане на конкурси и присъждане на научни степени и звания (Допълнителни разпоредби, §8).
Изброените неясноти и трудности произтичат от двойната логика на проектозакона. От една страна той дава на отделните научни институции властта да решават как и на кого да присъдят научни степени или длъжности. Но от друга страна авторите изглежда си дават сметка, че тази приватизация на научните степени и длъжности лесно може да доведе до продаването, подаряването и дори до превръщането им в индустрия. Поради това проектозаконът опитва да ограничи самовластието на научните институции като въведе минимални изисквания и контролна комисия. Тъй като обаче те противоречат на намерението да бъде осъществена пълна и незабавна приватизация на научните степени и длъжности, авторите на проектозакона са опитали да решат това противоречие като ги отслабят. Резултатът от това е, че изискванията за професор са се оказали по-ниски от изискванията за доцент, които на свой ред са по-ниски от изискванията за получаване на докторска степен. Много от изискванията са формулирани неясно, което позволява те да бъдат допълнително отслабени от правилниците на научните институции. Правомощията на комисията са ограничени единствено до оценяване на спазването на закона, но не позволяват съдържателното оценяване на решенията на научните институции и тъй като процедурите за получаване на научни степени и звания ще бъдат конкретизирани от техните правилници, вероятно няма да позволяват контролирането на нечестни процедури, отговарящи на съответните правилници.
Добрият закон трябва да има поне следните три черти:
• Той трябва да не зависи от намеренията на изпълняващите го и следователно трябва да не създава опасности, когато бъде прилаган недобронамерено. Добрият закон трябва да предвижда възможността прилагането му да попадне в лоши ръце.
• Трябва да дава възможност на тези, по отношение на които е бил приложен несправедливо, да търсят справедливост и следователно да предвижда ясни процедури, права, срокове на обжалване, както и сериозни и сигурни наказания за виновните за нарушаването му.
• Трябва да постига правилен баланс между политики и права или с други думи – между областите, в които представителите на държавната власт имат право да вземат или да не вземат определено решение, и областите, в които те са длъжни да вземат определено решение, защото гражданите имат право на него. Последното е особено важно, защото основният източник на корупция днес са тъкмо областите, в които решенията са оставени на представители на държавата (понеже в такива случаи никой няма право на определено решение, то в крайна сметка зависи от благосклонността на държавния представител, а това принуждава засегнатите страни да опитат да спечелят неговата благосклонност).
С оглед на това проектозаконът за развитието на академичните кадри няма да бъде добър закон, защото не съдържа никаква защита срещу недобронамереното му прилагане, защото ограничава възможностите на жертвите на несправедливи решения да търсят справедливост от по-висша инстанция и защото стеснява областта на правата до степен, която позволява на всяка научна институция да превърне в капитал властта си да решава в полза на един или друг кандидат за научна длъжност или степен.
Ще поясним тезата за недобронамереното прилагане на закона с два примера:
• Да си представим, че малък университет от рода на този в Бухово обявява 50-60 процедури за професор в рамките на една година. Авторите на проектозакона настояват, че в такъв случай контролната комисия веднага би отишла на място, за да види дали всичко е наред. Но начинът, по който са разписани компетенциите й в проектозакона, не й позволява да проверява научните качества на кандидатите и поради това когато отиде на място, тя ще може да види само дали са спазени формални условия от рода на това научното жури да има пет члена и обявите за конкурса да са публикувани в ежедневник. Така че това ходене на място би имало някакво значение, само ако например секретарите на съответния университет бъдат тъй разсеяни да пропуснат например обявяването на конкурса в ежедневник.
• Политиците, чиято политическа кариера е приключила, напоследък често се отдават на тайно лелеяната си любов към науката. Досегашната система изискваше те да защитят докторат на самостоятелна подготовка, след което да се борят за доцентура в любимата научна институция. Налагаше се да се борят за доцентура, защото любовта, която ги окръжаваше в любимата им институция можеше да не се окаже достатъчна, за да преминат през научните комисии на ВАК. Проектозаконът премахва тази грижа и в този смисъл обещава професура на всеки политик, тайно хранещ любов към науката.
В заключение бихме искали да отбележим неубедителността на някои от аргументите, с които се защитава проектозаконът. Такъв е на първо място аргументът, че той ще позволи на младите учени да израстват по-бързо в кариерата си. Досега основна пречка в това израстване изглеждаше не ВАК, а обявяването на конкурс в съответната научна институция. Проектозаконът не предвижда нищо в тази връзка. Той не определя например минималните условия, при които един млад учен би имал правото да поиска да бъде обявен конкурс за хабилитация. Не ограничава броя на длъжностите, които един човек може да заема в различни университети (виж чл. 17, ал. 2). Поради това проектозаконът няма да промени с нищо скоростта на израстване младите учени. Нещо повече, той ще създаде допълнителни пречки пред израстването им, защото много от изискванията му за получаване на научната степен доктор или длъжността асистент предполагат кандидатът да се радва на специалните грижи на член на научната институция, в която се надява да направи кариера. С оглед на това проектозаконът прави необходимо условие за научна кариера поставянето на младите учени в зависимост от патрони или с други думи – прави необходимо превръщането им в клиентела. За съжаление това подсказва и често повтаряното изявление на авторите, че законът ще поощри създаването на научни школи.
На второ място, аргументът, че проектозаконът ще въведе пазарния принцип във висшето образование изглежда неубедителен поради това, че се отнася до един до голяма степен контролиран от държавата пазар. Пазарът на българското висше образование е контролиран от държавата най-малкото поради това, че тя определя таксите за обучение, издръжката на студент, бюджетите на научните институции, финансирането и изпълнителите на национални проекти, събира парите, спечелени от студентски такси, за да ги върне на университетите под формата на субсидии, акредитира университетските програми (отказвайки на БАН да развива магистърски и бакалавърски програми). С оглед на това, да се твърди, че се въвежда пазарният принцип, не означава нищо повече от това да се каже, че занапред държавата ще се освободи от задълженията си и вместо това ще направи всяко бъдещо финансиране зависимо от благосклонността на нейните представители.
Налага се заключението, че макар на думи да е мотивиран от грижа за младите учени, проектозаконът е устроен така, че да увеличи зависимостта им от “старите” учени, както и да позволи приватизирането на научните степени и звания и тяхното капитализиране, превръщането им в източник на печалба.
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Вчера опитах да обясня на един приятел защо съм против проектозакона. Той каза: "Толкова ли обичаш ВАК?" Това, че не харесвам този проектозакон, все още не означава, че обичам ВАК.
ОтговорИзтриванеДнес опитвах да обясня същото на друг приятел и той каза: "Но все пак не можем да не изразим мнение дали сме за или против духа на този закон." Аз обаче не съм нито за, нито против ДУХА на проектозакона. Смятам, че на законите трябва да се гледа като на инструменти, а този инструмент няма да работи добре, ако противоречията и неяснотите в него не бъдат отстранени. Ако бъдат отстранени, това ще бъде друг закон.
Съгласна съм, че законът е инструмент и че в този си вид той не би работил добре. Но си мисля, че е добре да изразим становище по отношение на духа, който претендира да излъчва този проект. Идеята за олекотяване на някои процедури - например това, че докторантът става доктор веднага след успешната си защита - е добра. Хубаво е и желанието дисертациите да бъдат оценявани от малко, но компетентни лица, вместо от повече, но с неясна компетентност. Разбира се, че уточненията и уговорките са важни, но ако се изхожда от добри намерения, ми се струва, че е добре да бъдат приветствани.
ОтговорИзтриванеМоже би да пишем нещо от рода на това, че сме за реформа, но внимателна и бавна и изработена чрез дискусии с научните среди, както казва Тодор.
Характеристиките, на които трябва да отговаря един добър закон, са прекрасно описани горе.
Здравейте,
ОтговорИзтриванеЧестно казано много ми е трудно да подкрепя позицията, изложена тук в нейната цялост. Бързам да направя уточнението, че текстовете наистина се разминават и в крайна сметка е добре да четем вече приетия от МС текст, който и ще постъпи в НС. Аз лично го четох от блога на Видински тук: http://blog.vidinsky.com. Ето кратките ми коментари по точките в позицията.
Точка 1 – не са регламентирани контролните функции на комисията към МОМН.
Точка 2 – това в текста на МС като че ли липсва. Точка 3 – подкрепям коментара на Калина.
Точка 4 – по отношение на оценката в текста на МС се казва: „Чл. 13. (1) За успешно защитена се счита дисертацията, получила минимална оценка “Много добър” по шестобалната система, формирана като средноаритметично от оценките на членовете на журито”. Сиреч при оценки например 6, 5, 5, 4, 4 от петчленното жури крайната оценка е много добър 4.80. Според родната практика и законодателство това все пак е в графата „много добър”. Тоест докторантът се е защитил успешно.
Точка 5 – да, при положение че се допуска „заключително заседание” се предполага че има предишни, но не е ясно в какво се състоят те, кога и как се провеждат.
Точка 6 – не мисля, че отношението е неясно, предполага се, че гласуването на състава на журито е в съответствие с (оценките на) техните рецензии.
Точка 7 – това не го видях в текста на МС. Най вероятно е отпаднало.
Точка 8 – това е аналог на досегашната „свободна докторантура” при която „се представя идеен проект и работен план” и инициативата идва от докторанта в процес на работа с преподавател.
Това, което на мен ми липсва в този законопроект е ролята на научния ръководител на докторанта. Не става ясна дали той влиза в 5-членното жури, оценяващо дисертацията или не. А това е много важно. Ако ще влиза, като какъв ще влиза, ако не влиза, къде остава целият му надзор и работа с докторанта?
Защо да се качва само авторефератът на електронната страница. Добре е всички да имат достъп до самата работа, а не само журито, нали защитата е публична. Още повече че в момента, всеки докторант оставя две копия преди защитата си пред СНС към ВАК, които са на разположение на желаещите.
Ако защитата е публична – то какво се оценява в нея точно (Тодор беше писал за това) – защитата или текста?
Най-важно – струва ми се, че трябва да се затегне процедурата по акредитация на ВУЗ-овете. За да нямаме доктори, доценти и пр. от Бухово, които СУ трябва да признава, просто да не се стига до там да се произвеждат доктори, доценти и пр. в Бухово, т.е. да не се допуска акредитация.
Колкото до конкретните действия оттук натам. Трябва да се види процедурата, по която може да се влияе върху текста при разглеждането му в парламентарна комисия и по време на първо и второ четене в пленарна зала. Доколкото знам има вариант, при който граждани могат да присъстват на заседанията на парламентарни комисии и да участват в обсъждането – трябва да се провери точно как става. Второ – тъй като поправките и промените се внасят само от народни представители, то струва ми се реалистично, ако пробваме да инициираме среща с такива или такъв (и един стига). Аз лично мисля че мога да пробвам някакви варианти със Синята коалиция. Трябва да се действа обаче бързо, тъй като не мисля, че ще се вслушат в общия академичен порив да не се бърза и да се обмислят нещата. Напротив в момента гербаджиите и правителството бързат за всяко нещо, защото освен да гонят бандитите им трябва и законодателна инициатива, а до момента изоставят в това отношение. Поради сегашната ми работа в „Център за независим живот” имам опит с наскорошните промени в ЗИХУ (закон за интеграция на хората с увреждания), които в първоначалния си вариант бяха ужасни и антиинтеграционни, но след силен натиск на Центъра, след медийна кампания и дори въвличането на президента, „грешките” бяха коригирани в крачка, разбира се, има какво да се желае, и се стигна до ангажимент догодина да се ремонтира радикално ЗИХУ.
Галя е права, че от текста не става ясна фунцкията на научния ръководител.
ОтговорИзтриванеДруги неясноти: Какво се случва със "заварените положения" - докторантите между вътрешна и външна защита, асистентите и изследователите без докторска степен, пр.
Интересна е и алинея 2 на чл.13: "Неуспешно защитената дисертация се връща за преработване, след което се обявява нова дата за защита, ако кандидатът желае това." - какво означава преработване? след колко време кандидатът може да се яви отново? колко пъти може да повтори защитата? хипотетично, ако е получил 5 двойки, пак ли може да пожелае нова дата?
По отношение на „заварените положения” в „преходни и заключителни…” четем: „5. Висшите училища и научните организации са длъжни да осигурят на лицата, които не притежават научна степен „доктор”, заварени на длъжностите „асистент”, „старши асистент и „главен асистент”, съответно „научен сътрудник”, условия за зачисляване за придобиване на научна степен „доктор” в самостоятелна подготовка”. Но какво значи „са длъжни да осигурят”, в какъв срок? Ако срокът се регламентира от правилниците на ВУЗ-овете, то едни могат да сложат срок от 3 години, както се предлага в декларацията на асистентите на СУ, а други 15 години! И…?! Освен това, ако „самостоятелна подготовка” е синоним на свободна докторантура, то се предполага,че сегашните асистенти трябва сами да си заплатят разходите по защита, които ако останат както досега – мисля ,че бяха 2 мин. работни заплати за всеки рецензент, излича, че те трябва да платят поне 2400 лв. само за рецензенти, което, допускам, ще демотивира повечето да се захващат с докторантура. Тоест ще бъдат съкратени ли? Не че всички не познаваме 50-годишни асистенти, които за 20-годишна университетска практика имат по 2-3 науч. статии – практика, която, разбира се, трябва да се прекрати.
ОтговорИзтриванеОт една страна това, че се предвижда повторен опит за защита не е чак толкова лошо, тъй като сегашният вариант не е прекрасен – знаем за последните минали „на косъм” защити (поради различни лобистки интереси във ВАК) на иначе добри изследвания. Подкрепям това, че трябва да се прецизира колко пъти и при какви случаи се допуска преработване на дисертация.
Към коментара на чл. 29, ал. 3: не се гарантира възможността кандидатът да оспори рецензиите
ОтговорИзтриванепо втора точка от "добрият закон..." (с. 2): нарушители са и неспазващите сроковете рецензенти (ако има срокове за представяне/ публикуване на рецензиите).
Относно чл. 29, ал. 3)е интересно защо да има само двама рецензенти, ако комисията е от повече членове? Редно би било всеки член на журито да представи рецензия.
ОтговорИзтриванеОсвен това как се сформира това жури при отсъствието на шифри, как се разпознават съответните специалисти, способни да преценят качествата на текста?
Не е ли подходящо откриването на процедура по защита да става не само с решение на съответното висше учебно заведение, а и с предварителни рецензии от външни рецензенти? Така мнението става далеч по-безпристрастно.
Дразнещо е и запазването на автореферата.Кому е нужна съкратена версия на труда при наличието на пълна такава?
Освен това не става ясно как се процедира със защитените дисертации в чужбина.
Соня Красимирова
Като се има предвид честотността на асистентските конкурси, намирам за несправедливо спрямо докторанти и подготвени млади хора с магистърска степен изискването на докторска степен от кандидатите. При прием на асистент без такава степен към него може да бъде отправено изискване за набавянето й в определен срок.
ОтговорИзтриванеНадежда Стоянова
Тъй като закона е вече факт, въпреки, че е внесен в КС, бълването на научни звания ще бъде неоспоримо. Всеки учен става безкрайно зависим от ръководството на ВУ и подлизурството ще се увеличи многократно.За корупцията няма смисъл да споменаваме, защото тя и сега е голяма, но размерите й ще станат съвсем неконтролируеми.За това, хората като чуят, че някой е станал прафесор,трябва с отвращение да извръщат глава. Това означава най-вероятно, че срещу тях не стои наистина учен човек, а рафиниран подлец!
ОтговорИзтриване