Мнение за закона

МНЕНИЕ НА ГРУПА МЛАДИ УЧЕНИ
ЗА ЗАКОНА ЗА РАЗВИТИЕ НА АКАДЕМИЧНИЯ СЪСТАВ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ


На 18 декември Народното събрание прие на първо четене Закона за развитието на академичния състав в Република България. В сегашния си вид той има ред сериозни недостатъци, които могат да бъдат обобщени по следния начин:

• развитието на учените от даден университет или институт става напълно зависимо от решенията на ръководството му;

• тъй като учените нямат право на едно или друго решение, ръководството има практически неограничена власт върху тяхната кариера;

• те не са защитени от нечестно упражняване на тази власт и не могат да търсят справедливост от апелативна инстанция, освен в случай на елементарни процедурни грешки.

Тези недостатъци са анализирани подробно по-долу във връзка с конкретни текстове от закона. Ако те не бъдат отстранени, добрата идея научните съвети на ВАК да бъдат заменени с по-тясно специализирани научни журита ще даде лоши плодове. Законът ще направи възможни например следните сценарии:

• Даден университет е заплашен да изгуби акредитацията си, защото няма необходимия процент щатен състав, хабилитиран по реда на досегашния закон. След влизането в сила на новия закон ръководството на университета запрята ръкави, хабилитира достатъчен брой асистенти и с лекота преодолява изискванията за акредитация.

• В даден университет са произведени изключително бързо няколкостотин професори. Следвайки предписанията на закона, контролната комисия прави проверка на място, но тъй като конкурсите са открити с решение на университета, обявени са на интернет страницата на университета, във всекидневник и “Държавен вестник”, кандидатите са подали необходимите документи, включително една или повече публикации, журито е съставено от председател и четирима членове, избрани от съответния факултетен съвет, които взимат решение на закрито заседание, предложението за избор е съставено от председателя на журито, подписано от неговите членове и гласувано от факултетния съвет, контролната комисия в крайна сметка заключава, че всичко е наред.

• Известен критик на правителството кандидатства за хабилитация. Министърът на образованието разпорежда на пряко подчинената му контролна комисия да провери процедурата, тя обявява, че е констатирала нарушение, тъй като един от членовете на журито е изпратил рецензията си за публикуване на сайта на комисията със седмица закъснение. Тъй като законът не разграничава съществени от несъществени нарушения на процедурата, това дава на министъра властта да прекрати процедурата. Сега единственото, което остава на пострадалия критик, е да опита да съди министерството, поемайки свързаните с това рискове и разходи. Разбира се, този сценарий може да се развие и по друг начин – контролната комисия спира процедурата, за да направи проверка, но вместо да се произнесе в предвидения едномесечен срок забавя решението си с повече от година. Тъй като законът не предвижда носене на отговорност за това, критикът е изправен пред избора да съди контролната комисия или да чака търпеливо, може би до следващите избори.

• Факултетен съвет е доминиран от една или няколко влиятелни фигури. Тъй като той решава практически всичко, свързано с обявяването на конкурси, включително избора на научно жури и резултатите, тези влиятелни фигури осигуряват светкавично развитие на учените, които се ползват с тяхната благосклонност, и възпрепятстват развитието на тези, които им се противопоставят.

• Години след хабилитирането си учен има само една публикация. Обявен е конкурс за професор и ученият решава да кандидатства, но на конкурса се явява силен конкурент, написал няколко книги след хабилитацията си. Тъй като факултетният съвет е доминиран от влиятелна фигура, създала научна школа, непубликуващият, но верен по сърце учен решава да подобри шансовете си като се обяви за последовател на неговата школа или обвинява конкурента си в презрение към нейните постижения и в крайна сметка печели конкурса.

• Политик бива обзет от внезапна любов към науката и понеже е приятел на влиятелна фигура от даден университет, решава да стане доктор. Тъй като досега не се е занимавал с научна работа, представя единствено научно-приложни публикации, например статии и интервюта от всекидневници. Неговият влиятелен приятел прокарва през факултетния съвет жури от други приятели, включително трима от други университети, политикът е избран за доктор, а след това за доцент и професор.

• Учен критикува теория, скъпа на сърцето на влиятелни фигури в съответния факултет. Тъй като те са уверени в правотата си, ученият губи благосклонността им и за да не влиза в конфликт с тях факултетният съвет не обявява конкурс за хабилитирането му, или избира жури, склонно да реши конкурса в полза на по-безкритичен кандидат, така че в крайна сметка той бива принуден или да се покае за критиката си, или да се развива другаде.
• Млад учен работи в относително нова област. Понеже тя е относително непозната за факултетния съвет, той избира жури, което не е компетентно в съответната област, макар членовете му да спадат към същата област на висше образование. В резултат на това дисертацията, да речем по съвременна американска литература, се оказва оценявана от специалисти по антична литература или езикознание и защитата й е неуспешна. Тъй като законът не позволява на учения да оспори тази оценка, не му остава нищо повече от това да започне нова докторантура в друг университет.

Ако законът не бъде преработен така, че тези сценарии да станат невъзможни или поне малко вероятни, той няма да даде добрите плодове, които обещават авторите му. На първо място, той няма да улесни развитието на младите учени, защото сега то е затруднявано не толкова от ВАК, колкото от ограничения брой конкурси, но законът не предвижда нищо в тази връзка. Той не ограничава например броя на длъжностите, които един преподавател може да заема в различни университети и не определя минимални условия, при които един хоноруван асистент има право да поиска да бъде обявен конкурс за асистент, или при които един асистент има право да поиска да бъде обявен конкурс за доцент.

Нещо повече, законът ще затрудни развитието на младите учени, защото ще направи подкрепата на влиятелните фигури от съответната научна организация решаваща за развитието им и ще породи клиентелизъм там, където тези фигури са по-склонни към честолюбие отколкото към мъдрост. За съжаление тъкмо това подсказват изявленията на някои от авторите на закона, че той ще поощри създаването на научни школи, както и обещанието им, че в случай че младите учени изпаднат в конфликт със своя научен ръководител, ще им бъде дадено “правото” да опитат кариера в друга научна институция.
Освен това законът ще въведе само привидно пазарния принцип, защото пазарът на българската наука ще остане до голяма степен контролиран от държавата, която определя таксите за обучение, издръжката на студент, бюджетните субсидии на научните институции, финансирането и изпълнителите на национални проекти, акредитира университетските програми (отказвайки на БАН да развива магистърски и бакалавърски програми) и се подготвя да отнеме на университетите правото да управляват собствените си финанси. С оглед на това законът ще въведе пазарния принцип, само доколкото ще позволи на ръководствата на университетите и институтите да приватизират и капитализират своите научни степени и длъжности.

Накрая, ако законът не бъде преработен така, че да направи невъзможни описаните по-горе сценарии, той ще доведе до увеличаване на корупцията. Защото основният източник на корупция днес са тъкмо областите, в които никой няма право на определено решение. Тъй като в тези области решенията са въпрос не на права, а на политика, представителите на държавната власт са свободни да решават каквото преценят и понеже тяхната благосклонност може да се окаже решаваща, засегнатите страни са принудени да опитат да я спечелят. В сегашния си вид законът ще стимулира корупцията, защото ще позволи на ръководствата на известни и неизвестни български университети и институти тъкмо това – да решават каквото преценят, без засегнатите да могат да претендират, че имат право на определено решение, без да могат да потърсят справедливост от апелативна инстанция или защита, в случай че изгубят тяхната благосклонност.

За да бъде добър един нов закон, не е достатъчно старият да е по-лош. За да не се окаже Законът за развитие на академичния състав лош, след като старият лош закон остане в миналото, предлагаме да бъдат отстранени описаните в коментара към закона недостатъци.