Препоръки по текстовете на проектозакона

Чл. 4, ал. 2. Не виждаме смисъл от прибавянето на изследовател към длъжностите на учените от БАН. Ако замисълът на закона е да уеднакви длъжностите в институтите на БАН и университетите, този замисъл не е доведен до край. Ако замисълът е да се запази разликата, защо изобщо да се променят имената на старите длъжности? Досега учените от БАН срещаха затруднения да превеждат научните си звания на английски език и макар длъжности от рода на “асистент-изследовател” да облекчават това затруднение, допълнението “изследовател” отново ще остава непреводимо. Още повече, че асистент значи различни неща например в България и САЩ, където се възприема като йерархично по-ниска позиция от доктор.

Чл. 6, ал. 1. Не е ясно в какъв смисъл контролната комисия извършва проверки за спазване на откритите процедури. Проблемът в този текст вероятно произтича от това, че законът определя само общи черти на конкретните процедури, но оставя разработването им на отделните университети, както гласи чл. 1, ал. 3. Това налага въпроса дали контролната комисия ще проверява съответствието на конкурсите с вътрешните правилници на университетите, или със закона. В първия случай на комисията би била придадена странната власт да тълкува и прилага университетските правилници срещу самите университети, противоречаща на принципа на академичната автономия. Във втория случай контролните функции на комисията биха били прекалено слаби, защото при един минималистичен закон като предлагания тя би оказвала минимален контрол. Министър Игнатов например настояваше, че тя ще се намеси, ако в един университет се обявят 50-60 процедури за година. Но в случай че функциите й се свеждат до контролиране на съответствието със закона, нейната намеса би имала някакво значение, само ако тези конкурси не са обявени правилно, да речем защото разсеяните секретари на научната институция са пропуснали да обявят конкурса в ежедневник. Впрочем така би било дори комисията да има правомощията да проверява съответствието на процедурите с университетските правилници, защото според проектозакона тя не може да контролира научните качества на кандидатите и не може да се намеси в случай на несправедливо, но процедурно издържано решение.
Чл. 8, ал. 2. Проектозаконът третира докторантурата като образователна степен. С оглед на това допускането на самостоятелна подготовка на докторат, наследено от предишния закон, представлява нещо като създаване на особен род самообразователна научна степен. Тази самообразователна докторантура не може да постигне положителните ефекти на редовната докторантура, защото последната учи не просто на научна работа, а на работа в научни институции, не просто на мислене, а на мислене в рамките на определена дисциплина. Поради това би било по-добре докторантурата на самостоятелна подготовка да се премахне. Вероятно авторите на проекта са се надявали тя да позволи на всички, които сега заемат длъжността асистент без да са доктори, да защитят докторска дисертация, без да преминават през неволите и трудовете на редовните докторанти. Ако грижата на авторите на законопроекта за тези асистенти е толкова голяма, би било по-добре да се включи подходящ текст в заключителните разпоредби, разрешаващ им в определен, значително по-кратък срок да защитят свой труд по предвидената в закона процедура за получаване на докторска степен.

Чл. 9., ал. 2. Подаването на идеен проект по избраната тема, указано в този текст, предполага, че конкурсите за докторанти се обявяват по вече избрана тема. Засега обаче практиката е да се обявяват конкурси по дисциплини, например ‘теория на литературата’. Ако бъдещият закон третира подобни дисциплини като теми, едва ли ще се получи смислен идеен проект и работен план. Ако вместо това законодателят предпочете да впише текст, задължаващ научните организации да обявяват конкурси по теми на докторски дисертации, кой ще определя тези теми? Дори да приемем, че това ще правят катедрите или институтските секции, редно ли е темата, по която бъдещият докторант ще работи, да се избира без неговото участие? Няма ли това да намали бездруго слабия интерес към докторантурите? Защото всеки, който е бил докторант относително скоро, знае, че тема на дисертация, която не отговаря на интересите и разбиранията на докторанта, може да се окаже голямо препятствие пред работата по дисертацията. Възможно е и текстът на тази алинея да предвижда кандидатът за докторант сам да избере темата си и да напише по нея идеен проект и работен план. Но как може да се очаква, че той ще е способен да направи това на този ранен етап, преди дори да е станал докторант, особено след като няма курсове, които да го подготвят? Освен това дисертациите се пишат и защитават в рамките на институции, с чиято гледна точка докторантът обикновено се сблъсква на защитата на темата си в съответната катедра или секция. Неотчитането на тази гледна точка може да се окаже не по-малко препятствие пред докторанта, отколкото неотчитането на неговата собствена. Като цяло този текст би могъл да работи на практика, само ако се приеме, че кандидатите за докторанти предварително се свързват с професори, които да ги подготвят и преведат през конкурса. Но това би обезсмислило конкурса като такъв. Ако го приемем, защо да не разрешим на професорите просто да взимат за докторант, когото решат? Или, още по-добре, да се впише в закона за докторант да се приема само кандидат, който е ученик на професор от съответното научно звено. Защото лежащата под текста на проектозакона практика бездруго би попречила на научното развитие на онези млади хора, които имат желание да правят докторантура, но не са ничии ученици. Като цяло изглежда по-разумно изискването за представяне на идеен проект и работен план да бъде стеснено до вече приетите докторанти и да бъде обвързано с някакъв срок.
Изискването кандидатите на самостоятелна подготовка да представят една четвърт от бъдещия труд не е достатъчно ясно. Не виждаме как може да се прецени колко е една четвърт от текст, който още не е написан. Ако тази самообразователна форма на докторантура изобщо остане в закона, би било по-добре да се впише изискване за определен брой страници.

Чл. 10., ал. 2. Едва ли има млади учени без компютърни умения, поради това този допълнителен изпит изглежда излишен. Същото важи за изпита по компютърни умения за заемане на длъжността асистент, предвиден в чл. 19, ал. 1.

Чл. 10., ал. 3. Научен съвет на БАН вероятно трябва да се прецизира като научен съвет на институт на БАН. В университетите често факултетният съвет не е последна инстанция и зачисляването на докторанти става със заповед на ректора. Поради това може да е по-уместно текстът да бъде коригиран като ‘зачисляването на успешно издържалите конкурса кандидати става въз основа на решение на съответния факултетен съвет...’.

Чл. 12, ал. 1. Трябва да се предвиди някакъв критерий кога лицата от журито са хабилитирани в съответната научна област. За тази цел може да се използва системата от шифри на научни дисциплини, т.е. членове на журито да бъдат лица със съответния шифър (както изглежда да предвижда и §2 от допълнителните разпоредби). Понеже някои дисертации са повече или по-малко интердицсициплинарни, добре е да се предвиди възможността определен дял от журито да има различен шифър. Или шифрите могат да се заместят със списъци на специалисти в различните научни области, изготвяни и поддържани от комисията към МОМН въз основа на някакви предварително определени критерии.

Чл. 13. Споменаването на заключително заседание предполага провеждането на предварителни заседания. Законопроектът не изяснява в какво се състоят те. Не става ясно и каква е целта на заключителното заседание, щом към този момент рецензиите са вече готови. Ако замисълът е да има предварително заседание, на което кандидатът да защити дисертационния си труд, така че тази защита да бъде отчетена в рецензиите, това трябва да бъде указано в закона. Ако замисълът е тази защита да става на заключителното заседание, това също трябва да се укаже. Защото сега законопроектът допуска дадена научна организация да реши, че няма да провежда такава защита и вместо това само ще съобщава оценката на журито, а това няма да бъде справедлива практика.

Чл. 14. Не е ясно как се получава предвидената оценка. Например дали всеки член на журито пише отделна оценка, след което се пресмята средното аритметично или всеки член на журито трябва да пише поне “много добър” на кандидата. Последното би било прекалено силно изискване, защото би направило успеха на дисертацията зависим от всеки един член на журито. Не е трудно да си представим да речем ситуация, в която четирима от членовете му пишат на дисертанта отличен, а един – добър. Няма да е справедливо това да се смята за неуспешна защита.

Чл. 19., ал. 1. Не е ясно как ще се оценява представянето на кандидата на публичен форум. Не е ясен преди всичко обектът на оценката. Дали ще се оценява представеното или представянето, или и двете? В първия случай изискването за публичен форум би било излишно, така че то вероятно не отговаря на намеренията на законопроекта. Във втория случай не е ясно по какви критерии ще става оценяването. Как например някой може да протестира, ако се чувства несправедливо оценен?

Чл. 23., ал. 1. Вероятно трябва да се укаже по каква система става оценяването. Вероятно по шестобалната? Остава неясно как се формира общата оценка на кандидатите, спомената в чл. 29, ал. 3. От средното аритметично на оценките на членовете на журито? От средното аритметично на средните аритметични на оценките за писмения и устния изпит, публичния форум и интервюто? После, как може да се гарантира, че всеки член на комисията пише отделна оценка? Може би е уместно да се включи изискване да се изготви протокол от конкурса, който да съдържа оценките на всеки член от журито за всеки от кандидатите?

Чл. 23, ал. 3. Изборът на асистент трябва да зависи от резултатите от конкурса, а не просто от предпочитанието в полза на един кандидат.

Чл. 28, ал. 2. Остава неясно какво се разбира под “други трудове и изследвания”. Дали като други трудове могат да бъдат представени например статии? Чл. 29, ал. 2. говори в тази връзка за публикации в рецензирани издания. Ако се приеме такъв критерий обаче, той трябва да бъде допълнен с дефиниция на рецензирано издание. Освен това дефиницията трябва да бъде такава, че да отчита състоянието на научните списания от съответната област. Например една строга дефиниция на “рецензирани издания” като издания с импакт фактор би довела до това, че ще могат да бъдат представени само материалите, публикувани в двете български списания, които понастоящем се радват на такъв и които, доколкото си спомням, са от областта на химията и биофизиката. Една по-малко строга дефиниция обаче трябва да отчита, че съществуват различни практики на рецензиране. Например някои от най-авторитетните български списания в областта на хуманитаристиката рецензират публикуваните статии, доколкото ги обсъждат в редакционни колегии, или назначават специален рецензент, когато се налага да бъде направен мотивиран отказ за публикуването на текст. Анонимното рецензиране практически не се прилага, а и прилагането му би било трудно в относително малките изследователски общности в България, където повечето колеги могат да бъдат разпознати по темите и стила на писане. Трябва да се отчита също и това, че вписването на подобно изискване в закона би лишило от значение всички онези публикации, които са били правени без оглед на практиките на рецензиране на списанията, защото досегашният закон е позволявал на авторите им да ги отчитат като трудове. Накратко, текстът от чл. 29, ал. 2, изискващ да се отчитат само публикации от рецензирани издания, трябва да отпадне поне до времето, в което не се изградят работещи стандарти на оценяване на българските научни списания. Не смятам, че това ще навреди на процедурата, защото с преценката на научната стойност на представените публикации така или иначе са натоварени рецензентите. Ако все пак авторите на законопроекта смятат за необходимо да има ограничителен критерий, той може да бъде заменен с изискване публикациите да бъдат в списание, включено в класификатора ERIH на българските научни списания на Европейската научна фондация или в международна база данни (базите данни като правило разработват свои критерии за оценка на научното качество на включваните списания).

Чл. 29, ал. 3. Текстът не обвързва решението на научното жури с рецензиите на представените трудове. Текстът на тази алинея би могъл да бъде допълнен например по следния начин: “Научното жури провежда закрито заседание, на което въз основа на представените рецензии предлага или не предлага кандидатите за избор...”

Чл. 31., ал. 1. Изискването кандидатите за професори да имат публикации е значително по-ниско от изискванията към доцентите. Би следвало и в този случай да се изисква представяне на научен труд. В противен случай ще бъде възможно доцент, публикувал да речем две статии за десет години, по силата на този законопроект да настоява, че има правото да стане професор. Още повече, че ал. 2. предвижда конкурсът за професор да бъде проведен при условията, указани по отношение на доцентските конкурси, които предвиждат представянето на такъв труд.

Чл. 35, ал. 1. Текстът може да се тълкува в смисъл, че вече приключилите процедури не подлежат на контрол от комисията дори при наличието на процедурни нарушения. Смятаме, че фразата “откритите и неприключили” трябва да бъде заличена.

Чл. 36. Към този член трябва да бъде добавена алинея, която указва какво става с конкурсите, които са прекратени, но научната организация не отстранява нередностите в постановения от комисията срок. Например тези конкурси могат да бъдат прекратени, да бъдат обявени наново, да бъде назначено ново жури.

Допълнителни разпоредби, §8. Предвиденият срок от 1 месец за привеждане на правилниците на университетите в съответствие с бъдещия закон не е реалистичен, особено с оглед на това, че тъкмо тези правилници ще определят условията на конкретните процедури. Не е ясно какво става с научните организации, които не успеят да го спазят. Дали например в тях ще бъдат блокирани процедурите? Като цяло изглежда по-разумно ВАК да не се закрива незабавно, а след известен период, да речем след година, през която научните институции да изработят правилниците, които ще направят възможно прилагането на новия закон на практика.